Като се почна едно пътешествие – край няма, добре че ме возят! Минаваме край безброй пълзящи транспортни ленти, върху които в различни пози са нахвърляни куфари от всякакъв калибър… азиатеца си разбира от работата – намираме моя сребристо-сив куфар все още цял-целеничък. Щом е стигнал до тук – пак е нещо, че има стотици случаи на изгубени багажи.
Момчето казва нещо на служителя до лентите и се понасяме напред без големия куфар. Стоп – летищна проверка – събуване на обувки, сваляне на връхни дрехи и шал, чанти, торбички, всичко поотделно – минават през скенер за контрола. Получавам указания да вляза с вдигнати нагоре ръце в едно прозрачно нещо наподобяващо стъклена душ – кабина с овална форма, вратите се затварят. Трябва да се въртя около себе си – направо като фото модел. Явно съм безгрешна като ангел, защото не се чуват сирени. На същата проверка е подложен и моят придружител, нищо, че е в униформа, опознавателни знаци и съответния бадж с име. И като се почна едно качване, и пак качване с асансьори, и аха да свърши – стигаме до жп-перон. Идва един, ама съвсем истински влак и ние се натоварваме на него. Композицията наподобява вагоните на атинското метро. Направо, наляво, надясно… спирам да броя завоите, подминаваме пет – шест спирки и най-после слизаме.
Огромно здание от стъкло ни приема в обятията си – коридори, магазини, места за чекинг. С две думи – SOUTH TERMINAL, от където е последния ми полет до крайната точка на моето пътешествие – Анкоридж. “Моето” момче ме стоварва от количката, удрям един подпис върху екрана на електронната джажа /PAD/ – доказателство за успешно завършен трансфер и усмихнати се разделяме. Даже ми остава време да се свържа с Wi-Fi, пращам кратки съобщения на децата за местонахождението си.
Всичко е наред! „Много мина – мъничко остана…” се пееше в една забравена песен, че и аз все още не схванала шока от часовата разлика се оглеждам любопитно наоколо. Голяма група от шумни младежи в еднакви спортни облекла и сакове – явно са някакъв отбор. Повечето пътници са мъже – леко брадясали, облечени спортно – леко небрежно, има и дами. Погледа ми се заковава на някакви фусти и сукмани влачещи се по земята – гарнирани с веещи се панделки, забрадена глава – рускиня от Аляска. За странните им облекла ми е разказвала щерката.
Влизам в самолета – BOEING 737-800 на същата компания, която ме пренесе успешно над Атлантика. Очакват ме последните 6 часа и 46 минути във въздуха, през които ще преодолеем дистанция от 2 846 мили (4 580 км). Самолета е с два реда тройни седалки и тясна пътека по между им. Този път мястото ми е на последния ред в дясно до пътеката. До мене седалката е празна, а до прозореца стои младолик мъж, който ми говори нещо. Аз му рецитирам добре заучената фраза на кои езици може да се комуникира с мен. Човекът преминава на обяснения с ръце и гримаси, говорейки същевременно. Разбирам, че ме моли да разменим месата си с неговото 12-годишно момче, седящо от другата страна на пътеката. Аз великодушно се съгласявам (за което горчиво съжалявам през целия полет) и съм засипана с хиляди благодарности.
На този ред, до прозореца е седнал широко скроен господин – едвам побиращ се на мястото си. Средната седалка се заема от едър представител на черната раса – разперил лакти на облегалките, а за мене остава неудобната поза – с прибрани ръце и свити колене. Леко се изнервям – нямам расистки разбирания, но днес ми дойде в повече близкото присъствие на чернокожи. От другата страна баща и син се ширят на три седалки, момчето си е вдигнало краката – забило нос в електронна игра! Тук нещата са доста по-различни от презокеанския полет. Седалките са тесни с малки разстояния между редовете, вярно – има плик с одеяло, но храната и напитките се заплащат. Започвам да усещам часовата разлика, въпреки че още е светло и слънцето грее. Излитаме… и се започва едно лудо поръчване на храна и бирички от всички пасажери.
Екип от трима стюарди лети по пътеката без почивка, всички говорят високо, подвикват си, смях и шум до Бога. Започвам да разбирам думите на дъщеря ми, че хората живеещи в Аляска са различни от другите американци. Оставам с впечатление, че едва ли не всички са роднини по между си или поне се познават. Предполагам, че и употребения алкохол има дял в комуникацията. Американците са слаби пиячи, това е известно. Консумираната бира си казва думата. И се зареди една безкрайна манифестация до тоалетната, която е на метър от моята седалка. Дремя щастливо в поза на египетска мумия. Нямам късмет да поспя, защото се почва едно люлеене, друсане и от време на време пропадане във въздушни ями. Полета ми прилича на возене в селска каруца през незабравимите училищни ваканции – прекарани при баба ми.
Слънцето най-после залязва и през прозореца навън е само тъмнина. Светва надпис „Затегнете коланите” и аз въздъхвам облекчено – край на пътешествието. Леко замаяна от умора, слизам последна от самолета и попадам на притеснена служителка с количка и моето име в ръка – настанявам се опитно в седалката и поемаме към залата за посрещачи. Тук ме очаква моето дете – вече станало майка на две малки красавици – моите внучки. Радост и сълзи се смесват – цели седем години са изминали от оня майски ден, когато я изпратих на Софийската Аерогара. „Мамо, ти си герой!” казва детето ми – ами „Да” – съгласявам се аз. Не всеки ден ми се случва да тръгна сутринта малко след 09.00 часа, да летя 8 312 мили, равняващи се на 13 377 км и да пристигна същия ден вечерта в 21.45 часа. Чувствам се подмладена с цели 24 часа!
Следва
Автор: Благовеста Райкова, за сайта news365.eu.
© 2016 Всички права запазени. Позоваването на News365.eu е задължително!
